петък, 27 януари 2012 г.


Приказката:

Вече никой не помнел как започнало всичко, но когато го срещали случайно на улицата, хората бързали да отминат и отвръщали глава, за да не прихванат  неговата обречена болест, а самият той нямал нищо против да е сам, защото така никой не можел да го упреква. Той помнел много добре времето, когато всички му предричали блестящо бъдеще и никак не искал това да се повтаря. Товарът на чуждите очаквания най-сетне бил свален.  Самотата му харесвала и по друга причина – така нямало нужда да дели бутилката си с някой. Тя била вълшебна, давала му сили, смелост  и чувства. Дори след като се разделил с любимите си вещи и след като никой вече не се интересувал къде и как живее,  той не се отказал от своята бутилка. Изпитал известно неудобство, когато семейството му се отрекло от него , но и това само засилило страстта му към нея. Загубил всичко и оракулите от миналото, които щедро  му предричали приказен живот, сега започнали да го наричат  Човекът без бъдеще.  Но съдбата често си прави шеги с пророците и неочаквано може да събере дори обречените с мечтите им.
 Тя се появила от нищото. Възможно е да е дошла от далечно царство, през девет планини в десета и през девет морета, не било важно и той не се сетил да попита.  Била дребна жена, с измъчени очи, разпиляна коса и тънки устни. Не искала много, не говорела много, търпеливо изчаквала реда си и не заставала на пътят на бутилката. Споделяла празните му часове и се усмихвала, когато треперещите му ръце успявали да стигнат до нея. Сякаш добрата фея на изоставените хора ги водела към щастието.  Започнал да се променя. В началото било стихийна идея, бегла светлина  в съзнанието на човек без мисли.  Скоро  решил да остави завинаги бутилката и да продължи с дребната, тъжна жена, дошла незнайно откъде. Заживели заедно, доволни, че са се открили. И въпреки, че приказките  свършват на това място, „три дни пили…”,  историите  започват  тук.

Историята:

Не знаеше откога е мъртва. Втренчен в безжизненото тяло се опитваше да си припомни кога за последен път  видя очите и. Последните месеци ставаше все по-зле. Понякога  я приемаха в болницата, само за да се стабилизира и после му я връщаха. Смаляваше се, очите и ставаха все по-големи,  и само те още му говореха. Прибираше се при нея понякога, както сега. Не помнеше колко е изпил, нито откога го няма. Чувстваше нещо подобно на вина, но не можеше да заплаче. Прерови джобовете, чантата,  чекмеджето. Нищо. Не си спомняше как е стигнал тук и се изненада, че навън е светло.  Тръгна към единственото място, където можеше да отиде. Барманът му позволи да се обади, сигурно защото  жена му не умира всеки ден. Днес беше специален, усещаше го по погледите на другите в бара.  Някои бяха слезли на тази гара отдавна и подобно на него бяха останали тук. Обичаше гарата, тя беше изход, а влаковете бяха възможности и беше хубаво, че са тук. Чудеше се дали майка му го разбра. Разговорът им беше кратък и сух, дори смъртта на жена му, не успяваше да ги сближи. Реши да я изчака в бара. Поръча си бутилка, сигурен, че този път тя няма да го обвинява, че пие.  Пристигна по-бързо, отколкото очакваше.Проговори само, за да му каже за моргата, бутна му пари в ръцете и го остави. Не беше виждал майка си отдавна, а  дори не успя да запомни как изглежда. Знаеше, че трябва да се обади, да извика линейка, да плати , за да закарат тялото  в моргата. Знаеше. Решението не беше трудно. Не искаше да я взимат точно сега. С неочакваното богатство  успя да купи няколко бутилки и се прибра при нея.  
 Опънатата и кожа жълтееше, скована, спокойна, мъртва, устните и се губеха, носът и беше изтънял, а ръцете свити и студени. „Смъртта я промени” -помисли си, макар да подозираше, че животът отдавна беше свършил тази работа. Той искаше да поговорят, искаше да и разкаже, искаше да се сбогува. Алкохолът го успокои, решението да остане с нея му се стори логично.  Започна да пие, така както правеше до днес -тихо, за да не я събуди. Бутилката свърши бързо и скоро престана да забелязва тялото на жена си.
Блъскането по вратата го изкара от пиянският унес. С тежък дъх и тромаво движение се подпря на масата, неговата вярна патерица, винаги готова да поеме тежестта му. Мина му през ум, че майка му се връща, за да сложи нещата в ред  и се насили да изглежда спокоен. Знаеше, че не може да заблуди никой, протегна неуверената си ръка към очуканата брава и отвори готов  да защитава правото си да пие с мъртвото тяло.  Отне му няколко секунди да намести образът в главата си, разкривената усмивка, киселият мирис и малките очи, които му се смееха в лицето. Познаваше този човек, пиеха често в бара на гарата, не си спомняше дали бяха приятели, но това нямаше значение за хора като тях. Покани мълчаливо неканеният си  гост, досети се, защо е тук и побърза да налее. Новините се разпространяваха бързо, особено когато някой от тях имаше бутилки, а той имаше достатъчно днес. Онзи не преставаше да говори, обясняваше за  някакво погребение  и даваше съвети.  От време на време стрелкаше леглото с поглед и вдигаше чаша за Бог да прости. „Трябва да извикаш лекар, линейка…  нещо”,  „Парите ги няма” – посочи с жест празните бутилки. „Ще я закараме ние…с  такси, никой няма да разбере, че е умряла, жена ти е дребна ще я носим двамата”. Гениалността на тази идея го порази. Нещата започнаха да изглеждат прости.  Двамата можеха да качат тялото в такси, с  петте лева, които онзи каза, че има все щяха да стигнат до болницата. Мълчаливото чувство на вина се изпари и двамата продължиха да пият уверени, че проблемите им са решени. Не помнеше колко време мина, след последната чаша. Бяха заспали на пода и тялото му отказваше да привикне с движенията.  Разтърси спящата купчина пред себе си и затърси с поглед  остатъци по чашите. Погледът му се спря върху леглото и му се стори, че там няма никой, надигна се с тревожно чувство, че тялото го няма. Беше време да се погрижи за това, намести мислите си и срита госта си за пореден път . Онзи се размърда и стана с нежелание. „Не трябва ли да я облечеш?” – проговори и започна да обърква мислите му -„ Няма смисъл”- опита се да обясни. Тялото изглеждаше нереално слабо, опита  да я вдигне и да я сложи да седне. Решиха да я загърнат с неговото яке върху протритата нощница, подхванаха я през раменете и се отправиха към света навън. Денят беше студен,ясен и шумен, прекалено шумен за тях. Дребната фигура тежеше повече, отколкото си представяха, краката и безмилостно дърпаха тежестта на торса към земята, тялото се съпротивляваше на всеки опит да изглежда живо. Вкопчени в странен танц тримата стигнаха булеварда.  Коли и хора подминаваха, но никой не се задълбочаваше в гледката, която представляваше това необичайно трио.  Такситата не спираха, ставаше все по-студено и силите на двамата бяха на привършване.
 Случи се бързо, дори не видя откъде се появиха. Полицаите крещяха, спътникът му с малките очи пусна жена му,  той остана сам под цялата и тежест  и се строполи на земята. Последната му мисъл, преди да го натикат в полицейската кола бе, че все пак ще я закарат с линейка. Днес беше специален ден.

Няма коментари:

Публикуване на коментар